Автор : Кире Василев, политолог

Всички са съгласни, че решаването на откритите въпроси със съседите ще подобри регионалното политико-икономическо развитие и ще допринесе за стабилността и мира. Поне в общи линии, всички вярват в това. И все пак, през последните няколко години като че ли основният политически въпрос, който се налага и създава социално разделение, са македоно-българските отношения и мъчителният процес на преодоляване на противоречията между съседите. Нарастващото впечатление за безперспективност и безполезност на инициативите за по-добро сътрудничество все повече поставя въпроса сред обществото дали, кога и по какъв начин Република Северна Македония трябва да води преговори с Република България, но и като цяло с други съседни държави. В същото време изглежда, че доминиращите политически партии не могат да постигнат съгласие по точките от преговорната рамка, особено относно така нареченото френско предложение. Някои от тях смятат, че той е поредният външен удар върху историята и държавата, докато други смятат, че компромисът е приемлив, защото пътят към европейска интеграция и развитие е единствената алтернатива за Република Северна Македония.

Подобните позиции са част от противоречиви наративи, които не са уникални единствено  за този регионален конфликт или за вътрешните политики на Балканските страни. Напротив, противопоставянето на „защитата на създаденото“ и „неизбежния път към развитие“ може да бъде разпознато във вътрешната политика на много държави, както и в много международни конфликти, включително военната агресия на Русия срещу Украйна. Именно, за да разработи руската вътрешна и външна политика, както и отношенията й със САЩ, Европа и особено с Украйна през последните десетилетия, американският историк Тимъти Снайдер в книгата си „Пътят към несвободата“ групира подобни позиции в два доминиращи политически наратива които могат да бъдат разпознати и в местния контекст. Политиката на неизбежността и политиката на безкрайността, или двата наратива, с които той оперира в своите изследвания, могат да ни помогнат да разберем отделните позиции по македоно-българския въпрос, както и начина, по който едната и другата страна възприемат „другата“ в рамките на конкретната нарация. Но, преди всичко, прилагането на това на пръв поглед просто бинарно разделение от Снайдер върху българо-македонските отношения ни води до значими изводи за общото отношение към най-новата европейска история, което изглежда като горчива травма, която е избила на повърхността и разклаща почвата, а не само на Балканите, но и на по-голямата част от континента.

Политика на неизбежността и политика на безкрайността

При установяването на двата централни наратива, с които той ще работи в изследването си, не ни изненадва, че Снайдер обикновено свързва политиката на неизбежността с така наречения „западен свят“, а на свой ред така наречения „източен“ с политиката на безкрайността. Идеята на Фукуяма за „края на историята“ може да се приеме като определяща за западния свят през последните няколко десетилетия. След победата на либералната демокрация в края на Студената война, това политическо убеждение потвърждава своето превъзходство и се утвърждава като единственото политическо бъдеще. Според Снайдер тя се материализира в нарацията за политиката на неизбежността, която осигурява определен план за изпълнение на ясно дефинирани програми за развитие, както и за добра институционална обстановка на настоящето. В американо-капиталистическата версия природата донесе пазара, пазарът донесе демокрацията, а демокрацията донесе щастието. В европейската версия историята създаде нацията, която чрез войната научи, че мирът е добър, и това ни изведе по пътя на интеграцията и просперитета. Със сигурност, според Снайдер, този вид политика може да бъде разпознат и в наративите на някои от прогресивните социалистически и комунистически течения и режими. Крайната цел е далече на хоризонта на бъдещето, а целта е да извървим трудния, но неизбежен път към нея.

Вместо линеен прогрес обаче, политиката на безкрайността възприема крайната си цел като реализирана и следователно е загрижена за запазването на съществуващото. В този случай времето не е линейна форма, водеща към по-добро бъдеще, а кръг от безкрайно връщане към опасностите от миналото. В политиката на неизбежността никой не е виновен, защото бъдещето изглажда детайлите и прави добро за всички. В политиката на безкрайността, от друга страна, няма кой да е виновен, защото врагът идва пак отвън. За разлика от политиците на неизбежността, политиците на безкрайността разпространяват убеждения, че правителството в крайна сметка не може да подобри обществото, напротив, прогресът може дори да бъде фатален, но това, което тези политици могат да направят, е да защитават обществото от външни заплахи.

Отношение към историческите факти

Въпреки че тези характеристики и на двете политики са достатъчни за да бъдат разпознати в местните политики, участващи в македоно-българския конфликт, техните стилове на превеждане на исторически факти в конкретни идеологически наративи , които се използват, загатвайки за проблеми на настоящето, изглеждат решаващи. Тези, които се застъпват за неизбежността, виждат фактите като част от мозайката на цялостния прогрес, а тези, които застъпват безкрайността, класифицират всяко ново събитие като още един пример за постоянна външна заплаха. Политиците на неизбежността учат обществеността, че спецификата на миналото не е толкова важна: всичко, което се е случило, е само част от прогреса. От друга страна, политиците на безкрайността прескачат от векове на десетилетия, от един исторически момент в друг, за да изградят мита за щастието на своята нация и да очертаят опасността, която възнамерява да застраши нейната невинност.

Ясно е, че ако са водени от различни разбирания за историята, двата наратива ще имат свои собствени отличителни стилове на пропаганда в настоящето и бъдещето. Политиците на неизбежността въртят факти, за да покажат просперитет, а политиците на безкрайността крият факти, за да отхвърлят реалността, че хората в други страни са по-свободни и по-богати и че с реформи, базирани на емпирични знания, те могат да направят крачка към прогреса. При наличие на кризи, политиката на неизбежността реагира, като убеждава гражданите, че всичко ще бъде наред, за разлика от политиката на безкрайността, която по време на криза пропагандира, че всичко е лошо и нищо не може да се направи.

Пропагандни механизми

Изказванията, кампаниите и стилът на преговори на членовете на македонските политически партии относно отношенията с Република България дават ясни индикатори за наличието на именно такива наративи на македонската политическа сцена. Те могат да бъдат добре анализирани въз основа на реакциите около френското споразумение, което ясно раздели не само обществеността, но и политическата сцена на поддръжници на безкрайния или неизбежния наратив. Политиците от ВМРО-ДПМНЕ, както и от Левицата, ясно осъзнават политиката на безкрайността. Те настояват, че споразумението е сключено без обществено обсъждане и че като цяло външната намеса е враждебна за целостта на държавата. Взаимодействието с външни субекти се възприема като заплаха и всеки, който не го преживява по същия начин, е предател. От друга страна, политиката на неизбежност, водена от СДСМ и ДУИ, подкрепя споразумението и смята, че то ще донесе икономическа и политическа полза за държавата. Те заявяват, че споразумението не застрашава суверенитета и националната цялост и че разрешаването на спорните точки ще разреши откритите въпроси, които пречат на напредъка. С подобни действия те убеждават обществото, че правят крачка напред към евроинтеграцията и просперитета.

В същото време изглежда, че в македонския контекст политическият наратив за неизбежността е по-слабо развит и не изчерпва всички пропагандни механизми и елементи, с които разполага, което буди недоверие сред гражданите не само в политиците, но и в самата политика която представляват. От друга страна, много по-разпространената политика на безкрайност действа във всички области, но най-вече в областта на историята. Така тя се показа добре по време на дебата за българските клубове в Охрид и Битоля, които носят имената на противоречиви личности от историята. Прескачането от векове към десетилетия беше показано чрез налагане на поляризацията на фашисти срещу антифашисти, което беше подкрепено и от пропагандни механизми, характерни за тази политика. Един от тези механизми беше припомнянето на исторически събития от Втората световна война чрез устно или образно представяне, за да се илюстрира българската фашистка агресия на територията на Македония и да се свърже със съвременните политически актьори, а след това и с целия народ. Антагонизмът между герои и предатели, който непрекъснато се налага в безброй полета, е подсилен от конкретни фигури, които се появяват като съвременни актьори в стари роли: докато подпалвачите и бандитите са днешните герои, сегашното правителство и неговите поддръжници фигурират, разбира се, като тези, които “продадоха държавата”.

Фашистът, това е другият

Антагонизмът, съставен от герои и предатели, разбира се, лесно и често се превежда в добре познатия и вече споменат антагонизъм на антифашисти и фашисти. Налагането на подобни етикети обаче играе по-голяма роля за политиката на безкрайността, отколкото просто моментен драматичен жест на фатализъм, именно в посока на утвърждаване на собствената позиция като позиция на абсолютна жертва. Това отхвърля политическия плурализъм и факта, че всяка нация е съставена от различни политико-идеологически групи и всеки, който се противопоставя на този начин на мислене, се поставя в позицията на вътрешен враг. За целта отново ще използваме терминологията на Снайдер, този път с термина шизофашизъм. Изхождайки от минали събития и идентифицирайки се преувеличено със собствените си предци, шизофашистът е безкрайно в позицията на жертва, която трябва да се защити срещу потисника. Но най-важното в тази констелация не е преувеличеното му отъждествяване с антифашизма, а изключването на всякаква възможност за намиране на фашистки елементи в самия него. По този начин се отваря път за политически актьори, които от една страна парадират със снимки на опустошените македонски села през Втората световна война, а от друга говорят за “чист език” и “чиста нация”.

This analysis is part of the project: „Demystifying the (un) neighborly relations on the path to the EU: The case of North Macedonia and Bulgaria“, through the Canadian Fund for Local Initiatives (CFLI).The content of the publication is the sole responsibility of EUROTINK-Centre for European Strategies and can in no way be considered to reflect the views of the Canadian Embassy in Belgrade and the Canadian Fund for Local Initiatives.